Това че много животни усещат и реагират на магнитното поле на земята вече не буди съмнение. Хората обаче също може би притежават магнитна чувствителност. Как работи това шесто чувство, остава мистерия. Според някои учени то се основава на минерала магнетит, а според други на протеин в ретината, наречен криптохром.
Магнетит съдържат птичите клюнове, носовете на рибите, дори човешкия мозък, твърди Джо Киршвинк от Калифорнийския технологичен институт, той е изключително чувствителен към магнитното поле. В резултат, според учените, той подсказва на животните не само в коя посока да се отправят, но и къде се намират. Компасът не може да обясни, как костенурката мигрира до океана и след това се връща на същото място от плажа, твърди невробиологът Кенет Ломан от Университета в Северна Каролина. Чувството за ориентация е достатъчно за животното да определи географската ширина на база промените в изкривяванията на магнитните линии. Но географската дължина изисква да бъдат засечени почти неуловими изменения в силата на полето – нещо като допълнителна карта или пътепоказател, който магнетита може да осигури.
Освен при бактериите, никой досега не е виждал кристали магнетит да функционират като магнитни сензори. Кристалите биха могли да са нещо друго – например отпаден продукт от метаболизма на желязото или начин тялото да изхвърли канцерогенните тежки метали. В началото на миналото десетилетие, учените откриха клетки съдържащи магнетит в клюновете на гълъби. Последващо изследване установи, че предполагаемите магниторецептори в действителност са имунни клетки – чистачи, които нямат нищо общо с нервната система.
Учени имат две хипотези за магнитната чувствителност: механичен сензор базиран на минерала магнетит или биохимичен сензор базиран на протеина криптохром.
Когато светлина с къса дължина на вълната попадне в контакт с криптохрома, той се превръща в това, което химиците наричат радикална двойка – молекула съдържаща два електрона, чиито спинове биха могли да са или да не са изравнени. Магнитното поле може да обърне спиновете на напред или назад между двете състояния, променяйки химичното поведение на молекулите. През 1978, Клаус Шултен, физик от Университета в Илинойс предположи, че животните може би използват радикална двойка и на това да се дължи чувствителността им към магнитното поле. Той обаче не разполагал с молекула, която би могла да докаже тезата му до края на 90-те години, когато изследователи откриха, че криптохрома действа като светлинен сензор в ретината на бозайниците. Повечето учени се фокусираха върху контрола на криптохрома над циркадните часовници, но Шултен знаел, че молекулата може да формира радикална двойка. През 2000 година, той публикува изследване, което демонстрира как магнитните полета биха могли да въздействат на реакциите на криптохрома така че да създаде светли или тъмни петна в зрителното поле на птиците.
Ретиналния сензор чувствителен към криптохром, би могъл да обясни защо синята и зелената светлина активира вътрешните компаси на птиците, докато червената ги блокира, или защо птиците успяват да различат север от юг, измервайки промените в изкривяванията на магнитното поле, вместо да разчитат директно самото поле. Както и при магнетита обаче, учените все още не са наблюдавали молекулата в действие и не знаят как точно тя променя невронните вериги. Нещо повече, лабораторни експерименти сочат, че са нужни магнитни полета по-силни от това на Земята, за да се задейства сензора чувсвителен към криптохром.
