Автор: Тодор Кръшков, снимка: Ники Матанов
"Днешните български политици трябва да се поучат от своите предшественици, които извършиха велики дела като Съединението в името на България".
Това каза на 6 септември миналата година в Хасково историкът проф. Божидар Димитров. Горе долу същото повтори на вчерашното семпло тържество на площада и областният управител Райна Йовчева.
И двамата изричат лъжи. Съединението изобщо не е дело на българските политици. Напротив - то бе извършено въпреки българските политици. И тогава, както и сега, българските политици имат една единствена кауза "Интересът клати феса". И нищо друго.
За министрите в княжеството, както и за тогавашните политици Съединението е една голяма изненада. Изненадани са и във всички европейски столици, включително в Русия.
Красимира Узунова от хасковския исторически музей пише в "Хасковска Марица" по повод 6 септември: "Въстаническите отряди и войската помитат с един замах изкуствено сътворената в Берлин автономна област Източна Румелия".
Истината е, че никой не помита нищо. В Румелия няма нито един турски войник.
До 1884 година във вилаета цари идилична политическа картинка. Плодородието на почвата, леките данъци и енергична администрация предизвикват един бърз икономически и търговски подем на провинцията. Генерал губернаторът е българин – първо Алеко паша Богориди, след него Гаврил Кръстевич. Правителството е съставено също от българи. Войската се командва от български и руски офицери. На власт е известната фамилия на Гешовците, които допускат на възлови постове единствено близки и по-далечни членове на фамилията.
Пловдив господстваше над провинцията, а голямото Гешовско семейство господстваше над Пловдив, саркастично описва положението в Румелия летописецът на онези смутни години Симеон Радев.
Тази картинка ни изглежда до болка позната. Кой политик, тогавашен или днешен, би тръгнал в името на някакъв си национален идеал да си развали рахатлъка и спокойствието? Впрочем, създава се една опозиционна партия, която народът нарича "казионна". Хем казионна, хем в опозиция, това си е чисто български патент.Те проповядват идеите на Съединението дотолкова, доколкото да се докопат до властта. Което и става, всъщност. И нищо не се променя.
Захари Стоянов ги нарича "лъжесъединисти". Точно по същия начин съвременните български политици си присвояват някоя национална кауза, но в името на собствената си власт. Тази кауза може да се нарича "демокрация", или "Европейски съюз", няма значение. Истината е, че е само повод за поредните лъжльовци да вземат властта.
Лъжесъединистите искат обединение с княжеството, но обикновено "още не е узрял моментът". Аналогията с днешната прословута царска фраза "когато му дойде времето" е неизбежна.
Идването на Захари Стоянов в Пловдив коренно променя нещата. Той набързо създава един кръжок, по-скоро съзаклятие, което с хъшовски плам прегръща идеята на съединението. Но това не са политици. Това са бивши хъшове, опълченци, полуинтелигенция с романтични хайдутски и нерядко нихилистични идеи.
Около Захари се въртят Илия Куртев, Мильо Милев, Христо Векилов, Иван Андонов, Спиро Керпията, чиято история по-късно Захари описва в "Чардафон Велики", Йордан Бошков и много други.
Захари захваща издаването на вестник "Борба", който светкавично се превръща в знаме на народните копнежи. Пиперливият Захари веднага кръщава Гаврил паша Кръстевич на "Треперко паша", лъжесъединистите нарича "симпатичните". В поредица от статии той описва вредата от съществуването на Румелия, като й признава едно единствено преимущество – "да доставлява високи заплати на "симпатичните".
Дотук нещо изненадващо? Ето това са "тогавашните политици", от които Божидар Димитров и Райна Йовчева съветват днешните да вземат пример. Ами че си го вземат. Заместете името на Ив. Ев. Гешов с Ахмед Доган, името на Треперко паша със Симеон Сакскобурготски и ще видите, че днешните политици всъщност са доста прилежни ученици. От тях освен празни дрънканици и "когато му дойде времето" нищо друго няма да чуете. Доставляването на високи заплати също влиза в сметката.
Самите съзаклятници по примера на Васил Левски организират тайни комитети и дори пишат устав, в който между другото към враговете причисляват и "българските изроди и чорбаджии". Тук не е трудно да открием почерка на самия Захари.
Учудващо е как българските историци не издържат на изкушението да замазват историята. "Въстаническите отряди и войската с един замах помитат изкуствено създадената Източна Румелия". Помпозно и невярно.
Симеон Радев описва как през нощта срещу 6 септемри Стефов, един от активните дейци на Съединението, обикаля притихналите пловдивски махали да търси въстаналите отряди. Никой не му отваря, къщите са потънали в мрак и спотаено мълчание. Всеки, който е чел историята на българските въстания, ще се съгласи, че картинката е правдива и достоверна. За жалост.
В къща край Бунарджика Стефов открива Захари, Дюкмеджиев и Соколов. Те са отчаяни от засиленото полицейско присъствие в града и липсата на новини от въстаниците. Пет патрона имам, казва сломено Стефов, един ще оставя за себе си, а останалите ще пратя в търбуха на някой шпионин.
Да, подема Захари, поне няма да берем срам.
Но ръцете му трепереха, отбелязва Симеон Радев. Тоя възторжен революциенер бе страхлив човек, характеризира го той.
Боязливата овчарска душа на Захари Стоянов безспорно не се отличава с излишна храброст. Но неистовият патриотизъм на Захари му помага да потисне страха в себе си и да излезе на мегдана на историята. Впрочем самият Захари чистосърдечно признава своя страх в "Записките" си. Страхът е чисто човешко чувство. Но пък неговите "Записки по българските въстания" имат за българската литература такова значение, каквото има знамето за една армия.
Останалите факти за съединението са известни – Данаил Николаев влиза в Пловдив начело на своите войници и превзема конака. В града триумфално идва и голямоконарската чета, водена от фамозния Чардафон.
Властта е взета без един изстрел. Впрочем, има един, при това смъртоносен. Сред ревностните противници на Съединението, е Тодоров – началник на пощенската станция. Според Симеон Радев той извършил големи злоупотреби в учреждението и затова се боял от промяната. (Това също звучи до болка познато днес). Бягайки по пловдивските улици, за да не бъде арестуван, той прострелва смъртоносно капитан Райчо, дядо Райчо, както го знаят пловдивчани, началник на жандармерията. Днес в града има улица на негово име. Той е единствената жертва по време на преврата, в който българи се изправят срещу българи.
Интересен и малко известен епизод от одисеята на Съединението се разиграва в голямо Конаре, където отива на проверка префектът на полицията в Пловдив П. Димитров. Той пренощува в селото на 4-ти срещу 5-ти септември, а сутринта му се представя самият Чардафон, облечен в Хаджи Димитровата униформа. Заповядва на префекта да се предаде, както и стражарят, който го придружава. Разказът е на самия Димитров, цитиран от Симеон Радев:
"В това време щиковете се доближиха до гърдите ми. Аз казах на стражаря: Дай си оръжието!
- Аз на Шипка не съм го дал – отговори той."
Стражарят е опълченец, с кръст за храброст. При ареста на префекта той грабнал пушката, стиснал сабята мужду зъбите си и заел позиция в дъното на двора.
Тук ще се лее кръв, викнал Чардафон. Положението стана опасно, разказва Димитров. Той за втори път заповядал на стражаря да предаде оръжието си и той го дал, но от очите му капели сълзи.
След обявяването на Съединението повечето български политици усещат силата на народните чувства и любезно прегръщат новото политическо виме, което ще доят - обединението на България. Типичен пример в това отношение е министър председателят на княжеството Петко Каравелов. Преди лудите глави в Пловдив да смаят Европа с безцеремонното погазване на Берлинския договор, политикът се изказва: "Аз няма да позволя борчовете на Румелия да тежат на финансите на княжество България".
Любопитна е и реакцията му при новината за Съединението. Министър председателят пътува за Търново заедно с шуменския окръжен управител и по пътя му разправял с ядосан език, че агитаторите за Съединението били пройдохи и че самото им дело било вагабонтско. Пристигайки в Търново обаче научава, че Съединението е вече прогласено, дюкяните са затворени, а камбаните бият празнично. Тогава Петко Каравелов държи реч, в която казва: "Тая година в Тракия, догодина в Македония!"
Ето ви типичен пример на българки политик. Той доказва единствено, че великите дела в България винаги са ставали въпреки политиците. А докъде могат да стигнат те в заслепението си – още един пример.
След обявяването на Съединението Русия се обявява против акта. Основният аргумент на руския император е сантиментален – това е станало без неговото знание и благословия. Руската дипломация пък просто лавира. Драган Цанков, един от най-известните политици на тогавашна България, бивш министър председател, разговаря с кореспондент на "Новое время". Разговорът е публикуван във вестника на 29 октомври 1885 г. В него Цанков вижда като изход от ситуацията ОКУПАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ ОТ РУСИЯ.
Каква окупация, пита смаяно кореспондентът.
Разбира се, руска, отговаря Цанков, без нея България ще пропадне.
Известният русофил Драган Цанков е готов да пожертва дори суверенитета на младата държава в името на своя интерес, който "клати феса". Може би се е виждал като генерал губернатор, но този път не турски, а руски.
Примерите на безскрупулните български политици са безбройни. Старата максима, че нашата дипломация губи всичко, завоювано със силата на българското оръжие, е вярна до баналност.
Но човек едва сдържа гнева си като слуша как днешните политици си просвояват едно велико дело, с което имат дотолкова общо, доколкото единствено са му пречили.
Но както казва един умен мъж – историята учи, че никой не се учи от историята.