Каналите, карнавалът, гълъбите...все асоциации на тема Венеция. В Repubblica della Serenissima през 1268 г. е документирано първото маскиране. Два века по-късно традицията вече е официална, дълбоко пуска корени в живота и бита на венецианците, за да се превърне в днешни дни в индустрия.


Разходка с кораб по канале Гранде. Това е първият ми спомен за Венеция. Очакванията ми са огромни, след всичко, което съм чела, слушала, видяла за града, желанието да го посетя става нетърпимо.Град,построен върху острови - така нестабилен, но учудващо устоял на поривите на времето.Запазил духа си и вдъхновил толкова творци : от приключенският роман на Дюма - "Мистериите на Венеция", през криминалният на Чейс - "Убийства във Венеция", любовният на Б.Брадфорд - "Сбогуване във Венеция" или класиката на Томас Ман - "Смърт във Венеция", а може би дори "Венеция през зимата" на Е. Рублес, както и "Демонът на Венеция" и "Мостът на въздишките" на Фалк. И това са само книги...


Студен и мрачен ден. Гондолиерите скучаят. Няма тълпи от туристи, градът е застинал в затишие пред буря. Скоро ще започне карнавалът.

Площад Сан Марко е огромен, Дворецът на Дожите - изящен.


Гълъби - тлъсти, бавноподвижни. Никога не бях виждала толкова много на едно място. Туристите не ги плашат, напротив сякаш гледат на тях с досада. Просят си храна.


Мостът Риалто - пълен с магазини, но с прекрасна гледка. Предвижваме се през тесни улички, фасадите са олющени, носи се лек мирис на застояла вода и риба.

Магазините ни посрещат с хиляди маски, играчки, сувенири, бижута. Цяла индустрия, впрегната в услуга на туристите.


"Мостът на въздишките". Не вярвах, че е толкова малък. Попил последния дъх на осъдените на смърт, запечатал последните им мисли и надежди.

Разхождаме се безцелно из града. Липсата на екскурзовод ми носи облекчение. Така мога да почувствам атмосферата, да усетя живеца, без да се разсейвам от скучни имена, дати, факти...Не мога да подмина бижутата от венецианско стъкло изпълнени с цветове, както и маските - красиви, страшни, гротескни, закачливи...


Напускаме Венеция привечер. Видях красотата й, усетих тъгата. Впечатлих се от дворците и се натъжих от разрухата. Митът за Венеция ми носеше повече наслада, отколкото реалният град.



Д.А.