Искаме работа, но как да отидеш на интервю некъпан, питат хората без покрив.
Свикнали сме те да бъдат подробност от пейзажа, която лесно се пренебрегва. До такава степен, че вече ги пренебрегва и държавата. Хората без дом са армия без генерал, сива статистика без преброител. По данни на Националния статистически институт (НСИ) те са около 1370. Всъщност цифрата би била по-вярна, ако поставим отзад една нула, разказва Елеонор Генова от проекта "Градски номади".
Да имаш дом, работа и сравнително спокоен живот, а един ден да се събудиш в ада. Без покрив. Не вярваш, че това може да се случи на теб. Дали наистина?
Хората, които отминаваме всеки ден като дребен щрих от градския ландшафт, също не са вярвали, че животът им може да се преобърне по този начин. Казваме, че те са "като нас", но всъщност те са едни от нас, смятат координаторите на проекта "Градски номади", които от април насам се опитват да фокусират вниманието ни върху хората, които не викат за помощ. Нещо повече - дори не мрънкат. И противно на представите ни, че искат само покрив и "да точат държавата" чрез помощи, всъщност онова, което те искат най-много, е работа, разказва Елеонор Генова от "Градски номади".
Профилът на класическия бездомник, който тяхното проучване очертава, го рисува така - разведен мъж между 50 и 65 г. със средно или висше образование, без деца, с дълъг трудов стаж, обикновено вършил квалифицирана работа. Най-често без близки, които да му помогнат в момента, когато се е озовал на улицата, или пък в лоши и заплетени отношения с роднините. При жените без дом, които са 34% от бездомниците, много често причината да се окажат навън е битово насилие.
Зад профила се крият истории - като тази на бившата оперна актриса, която сега е над 70 г. и продължава да сънува сцената докато спи под открито небе. "Тя е човек с невероятна обща култура", разказва Елеонор Генова. Или някогашният портиер на "баровска" кооперация още от времената на соца, когото след продажбата на сградата изхвърлили от ведомственото му жилище като излишен кашон. Въпреки че няма покрив, той продължава всяка сутрин да облича костюма, с който в продължение на години е отварял вратата на хората от "голямото добрутро". Друг от хората без покрив е работил цял живот в библиотеките, които всъщност са били неговият истински дом. Когато сестра му го изгонва от семейното жилище, единственото, което взема със себе си, са книгите. От тях преживява и до днес - буквално и метафорично. Освен че продава, разменя и "търгува" за жълти стотинки, препрочита онова, което е прелиствал някога, и именно то го държи над водата в трудните моменти. Впрочем повечето от хората, участвали в проучването, споделили, че са вярващи християни. За мнозина от тях вярата е дошла, когато всяка друга форма на надежда и упование е изчезнала. Когато са се озовали на улицата.
Всяка история е лична. И понякога се разказва трудно. Затова и далеч не всички хора, които живеят без покрив, са склонни да споделят. Възрастна жена, която живее в "дом" от кашони точно пред едни от най-скъпите магазини, заселили се на мястото на бившия "Детмаг", така и не откликнала на опитите на "Номадите" да й помогнат. Вероятно всички сме я виждали - над главата й "тиктака" реклама на луксозен часовник чиято цена би била равна на наема й за години напред. Най-възрастната жена без дом е на 78 г. Има и жена на 47, която допреди десет години е била инженер-проектант, но в момента събира картони и ги предава, за да оцелее. "Твърде възрастна съм да се преквалифицирам", отговорила тя на предложенията за помощ.
Най-честите причини хората да се окажат без дом са няколко, разказва Елеонор Генова. Един от "обичайните" случаи са семейни разпри и проблеми, понякога именно за имоти. Не са малко случаите и на жилищни измами, а в последните години драстично нараства числото на жертвите на "имотния балон" - хора, които са купили дома си на кредит, но след това не са могли да го изплатят и така са се озовали на улицата. Мнозина са "трудови мигранти" - продали единствения си дом в провинцията на цена, на която в София не могат да купят и гарсониера. И пристигнали в столицата, защото работа в родното им градче или село няма. А след това изгубили и заплатата си тук. Една значителна част от бездомните са останали без работа, защото онова, което са вършили, вече не е част от капризния и изменчив пазар на труда. Голяма част от тези хора са бивши миньори, достигнали възрастта, на която вече не могат да слизат в забоите, а не умеят нищо друго. Повечето от тях твърдят, че основното, което искат, е не толкова дом, а работа, но тук се завърта "параграф 22" - човек, който повече от месец няма къде да се изкъпе, трудно би се явил на интервю за работа. Камо ли пък да получи назначение.
Значителна част от тези хора са и без документи, което неимоверно затруднява живота им. През зимата например има немалко хора, на които след измръзване трябва да бъдат ампутирани крайниците,но липсата на документи затруднява влизането им в болница. След изписването пък социални работници трябва да дойдат в дома им и да преценят дали имат необходимост от помощ. Но дом няма - и по силата на някаква извратена чиновническа логика няма и помощ.
Всеки четвърти човек без дом е с висше образование, но изолацията, на която ги обрича животът на улицата, пречи да си намерят работа. "Номадите" помагат с каквото могат - част от хората работят като хигиенисти, наемат се и на друга неквалифицирана и временна работа, за да оцелеят. Единственият, който си намерил работа "по специалността", е пекарят Тодор, когото успели да настанят в арт център в Родопите. Останалата част от бездомната армия е най-големият жив "завод" за рециклиране на отпадъци в столицата. Повечето от тях изминават средно по 14 километра на ден, събирайки картони и празни бутилки, които предават, за да преживяват. Парите, които изкарват на ден, са от 5 до 7 лева - и с това оцеляват.
