Служебното правителство изглежда прилично, та чак умилително. Никой не се заявява като някакъв чутовен херой, който ще оправи нещата с един замах. Напротив, всички изглеждат леко стреснати от онова, което започват да научават за ресорите си. И чат-пат правят по някое детинско гафче, което изобщо не може да бъде сравнявано с високите постижения на управлението на ГЕРБ или на Орешарски. Защо тогава е тази безмилостна стрелба по правителството? Защо силите на мрака – от васалната на Пеевски съдебна власт, през медийните бухалки, та до глашатаите на Кремъл – са се втурнали в тотална война, все едно животът им зависи от нея?

Защото са усетили, че в някаква степен, ако не животът, то благополучието им наистина зависи от това правителство. И ако то не може да бъде унищожено, трябва да бъде

компрометирано и обезсилено

Ако и това не може – поне да бъде забълбукано, омотано в паяжината на интригата и насочено в посоки, където ще си прахосва силите, без да постигне резултати.

Кое прави това правителство с кратък мандат и стеснени правомощия толкова опасно за прословутото задкулисие? Едва ли е само заявката, че всичко тайно ще стане явно – и по отношение на "Южен поток", и на финансовата каша, и на подземието с ужасите в съдебната система. Всяко правителство започва с разкрития, от които обикновено не следва земетръс.

Задава се възможността да се случи нещо много, много по-лошо за силите на мрака – да започне възстановяването на правилата и на техните носители, институциите.

Там, където институциите налагат правилата и работят за общото благо, хората живеят в мир и благополучие. А там, където институциите са отвлечени от частни интереси и се ползват като наказателни отряди – там хората живеят в бедност и насилие.

Това е изводът, направен от стотици изследователи в последния четвърт век, след анализа на десетки страни "в преход". Най-ясно е описан в неотдавна представената в София от автора си Джеймс Робинсън книга "Защо се провалят нациите?". Веднъж плячкосани, институциите се превръщат в "екстрактивни" (буквално "добивни"). Вместо да поддържат ред така, щото хората да работят и увеличават общото богатство, такива институции "добиват" блага само за онези, които са ги плячкосали – и добиват тези блага не защото ги произвеждат, а защото ги вземат от останалите. Затова в такава ситуация хората стават все по-бедни, все по-зависими и в крайна сметка потъват в насилие. За сведение: Зимбабве, Нигерия, Узбекистан, Русия и все повече България във варианта "Пеевски".

Това имаше наскоро предвид и Радан Кънев, когато каза, че там, където се живее по договорки (между главатари), се живее зле; защото добре се живее там, където се живее по правилата.

Българският "модел" 

има и своя специфика. Докато в Зимбабве или Русия политическите лидери се появяват само по телевизора, докато институциите плячкосват хората и ресурсите на страната, то в България това, че институциите не работят, се прикрива с трескавото тичане на водещите политици из страната. Това започна преди десетина години. Стане пожар – и вместо с него да се оправят институциите пожарна, полиция и бърза помощ, на място цъфва самият Бойко Борисов. Да се пребори лично. Стане наводнение – и вместо десетките институции, имащи отношение към него, да поемат кризата, мястото се наводнява от политици и министри. Да се преборят лично и героично.

И Крали Марко да си, не можеш да огрееш навсякъде. Затова има институции – те да огряват навсякъде, всеки ден, по осем часа на ден, рутинно, а не героично; заради което получават заплати. За задкулисието няма по-голям подарък от това те да си ползват институциите като собствени бригади, а в същото време някой приличен министър да тича из страната и да се опитва да компенсира липсата на институции, което е принципно невъзможно.

Затова между другото трябва да очакваме от медийните бухалки да започнат всеки момент да кряскат – защо министър Х не е на мястото на произшествие У? Не го е грижа за народа, а?

Но разговорът е по-дълбок. Всеки, който не е натопен в тинята – а служебното правителство очевидно не е – ще се опитва да възстанови институциите просто за да може да си върши работата. Това обаче е катастрофа за задкулисието. Защото едновременно ще се случат две неща, които ще го ударят. Първото: институциите ще започнат да налагат правилата, а

задкулисието, когато бъде поставено в рамката на правила, увяхва като вампир на изгрев слънце

И второто: задкулисието вече няма да може да "добива" ресурси чрез институциите.

Ако БНБ например не беше "добивна" институция, обслужваща "добивните" шефове, нямаше да се стигне до кризата с КТБ. Ако съдебната система, вместо да подпомага добивните дейности на олигархията, налагаше закона, нямаше да се крадат милиарди. Ако над 70-те контролни органа, съществуващи в държавата, контролираха поверените им ресурси (а не ги "добиваха" за тоя и оня велможа), нямаше да има постоянни екологични протести. Защото горските нямаше да добиват дървесина от Странджа и Централния Балкан например, а щяха да пазят гората.

Възстановяването на институциите е естествената мисия на това правителство. Тя е толкова очевидна, че дори мрачните мозъци на тварите от тинята са я разбрали и затова е тази канонада по кабинета "Близнашки".

Страх ги е. И има защо.

Служебното правителство е свързано с единствената останала в страната институция, президента, която – защото е последна – се радва на огромна обществена подкрепа. И, бидейки последна, олицетворява нагледно проблема – така щото обществото да иска и другите институции да престанат да бъдат "добивни" фирми. Освен това този път обществото дава такава категорична подкрепа на служебното правителство, каквато не сме виждали от времето на кабинета "Софиянски", защото в продължение на повече от година се бореше именно за това – да има правила, овеществени в работещи за общото благо институции.

Разбира се, едно служебно правителство не може да възстанови всички институции. Но може, стъпило върху авторитета на президента и върху обществената подкрепа, да стартира процеса – така че всяко следващо правителство да бъде преценявано по това дали работи за прекратяване на "добивните" функции на институциите. Или чрез тях самото то добива собственото си благополучие.

Ще друса още години наред. Задкулисието е много дълбоко окопано и ще трябва да бъде изчегъртвано с лъжичка. Но служебното правителство има реална възможност да направи своя принос към това изчегъртване – да постави летви и отметки, с които следващите, ако не се съобразят, ще бъдат пометени.

Днес лошите пак ги е страх. Дано този път да е защото наистина има защо.