Ако някой все още не е разбрал, миналия петък "сепаратисти" от никому неизвестното село Розово, извоюваха автономия. Най-здравите подложиха рамене, а най-кресливите се качиха по-нависоко и метнаха два трикольора на асмата пред една от селските къщи. Събраха се мъже и жени, извикаха "България! България!", напсуваха държавата, поставиха й ултиматум и тя го изпълни. Като бита.

Със заплахи за саморазправа

стотина души успяха да изгонят 17 сирийски бежанци, включително 6 деца от къщата, в която бяха настанени легално и при спазване на всички правила. Така от миналия петък насам Наказателният кодекс и поне два български закона – за убежището и бежанците и този за защита от дискриминация, не важат за жителите на Розово. А след като до тях в битката застана и кметицата им Теодора Георгиева, "отцепването" на анклава вече има и институционална подкрепа. Какво повече?

За "революцията" на розовчани институциите на държавата останаха неми (едва на седмия ден следобяд МВР обяви, че ще направи някаква проверка). Така те мълчаливо подкрепиха селския бунт, а страната се оказа сглобена от кой знае още колко района, анклава и области на автономната омраза. В тях законите й също не важат, между престъплението и наказанието няма никаква причинно-следствена връзка, а властта се упражнява като стихия от компромиси.

Нека сме честни - по този начин България изглеждаше и преди миналия четвъртък. Новото, което се случи тогава, беше само избухването на неподозирано оскотелия дух. При това публично и унизително, но победоносно.

През лятото на 1989г.

керваните на бягащи от родината си български турци криволичеха из черните пътища на Делиормана. Цензурата на тогава все още комунистическа България скри не само насилието, от което те бягаха, но и мародерството, на което с охота се отдаваха съселяните им. Падението беше стигнало дотам, че в храсталаците край охраняваните конвои българи продаваха на други страдащи българи хляб на цени 100, 200 пъти по-високи от тези в магазина, до който те вече не можеха да стигнат.

Двадесет и пет години по-късно не сме се научили нито на повече състрадание, нито на повече солидарност.

През есента на 2013г. същата драма бе възпроизведена в бежанския лагер край Харманли. Камионетките с хранителни продукти, които бяха допускани да търгуват там, продаваха на срамно високи цени в сравнение с тези в магазина на отсрещния тротоар. Но до него задържаните в лагера нямаше как да стигнат.

На юг, край границата в Турция, други българи причакваха бягащите сирийци, за да съберат паспортите им, да вземат таксата за канала до България, а след това да ги зарежат в гората насред път.

Историите на позора ни са много (и се оказаха по-тежки от всичко, което направиха и продължават доброволци и приятели на бежанците)! Но вместо да ги разкажем, чуем и осъдим, напълнихме вестниците и телевизорите си със страховете на посредствени саможивци, които се боят от чужденците като от болест. Като онзи гологлав, трудно артикулиращ лидер на протестния страх в Розово, който за всеки телевизионен репортаж обличаше нов анцуг, но повтаряше все едно и също – че "България е за българите".

Както във всички подобни случаи досега, монополът на "жълтото" вкара медиите в матрица

Опитът за дебат беше бързо потопен в лицемерието на монолог от въпроси: "Би Ти Ви и Нова ругаят българи заради сирийци. А кой ще защити хората от село Розово? Докога ще ги обиждат от екрана като "мутри" и "фашисти?"("ПИК", 29 април,т.г.).

"С вселенски отпор трябва да се защити собствения вид. Природата е създала механизъм - първо се грижиш за своето семейство и своя вид", каза по темата Боян Расате, лидер на т.нар. Движение "Гвардия".
"Хора с власт и хора, които имат медийно внимание, всяват напрежение по темата с бежанците. Кой ще помогне на тези хора от село Розово? Защитавайки тях, аз защитавам и своето семейство. Кой сложи бомбата на летището в Бургас?, допълни го творчески собственикът на "ПИК" Недялко Недялков. Защитавам своята нация, етноса ни. Християнско е да се кланиш на своя Бог" (оригинален цитат от сайта на Недялков).

Ксенофобията печели - кликове, читатели, зрители, избори... Само че този спектакъл е безотговорен. Той вкарва България в капаните на новия битов расизъм

Розово не е люлката му. То е негова жертва.

Този расизъм успешно се приспособява към базовите принципи на демокрацията, оцелява в нея и се развива. Той превзема свободата на възгледите, деформира свободата на изразяването. Страхът от различния мутира в политически нихилизъм, в апатия или в гражданска хиперактивност. Фалшифицира "обективността" на медиите, напада я или мрънка, че трябва безкритично "да разбират и едните и другите". Влиза като равностоен участник в демократичния обществен разговор и обезсмисля многогласието му.

Така ксенофобията печели една след друга малки, но важни победи. После празнува цинично, за да бъде чута.

Затова след пропъждането на няколкото жени, деца и възрастни сирийци, един от мъжете в село Розово, безсрамно и в "пряк ефир" сочеше чатала си и крещеше, че на българите държавата е оставила само "макарите". После с дружината му си пожелаха "украински бежанки". Били православни.

Бедността, провалите на духа и социалната безпризорност през последните 20 години родиха, отгледаха и укрепиха ксенофобията. Но това, от което наистина си струва да се плашим е, че расизмът предизвиква светкавични, ненадейни социални разриви. Днес в Розово, утре - другаде.

Те разбиват обществото на малки, озлобени гета. Пропиляват енергията му, насочват я в грешна посока и така спират движението напред.