Не е хубаво човек да живее в минало време. Това означава, че го е страх да погледне напред. Вехтите дрехи на българския спорт обаче не вещаят светло бъдеще. Това, което ни остава, е да обърнем поглед назад и да оценим постигнатото от предишните, златни поколения у нас.
Когато говорим за лека атлетика, всичко започва и свършва с имената на двете най-велики - Стефка Костадинова и Йорданка Донкова.
Повече от четвърт век те крепят на плещите си все по-избледняващата слава на страната ни в Царицата на спортовете. Двата световни рекорда - в скока на височина на пловдивчанката от 209 см и на 100 м с препятствия от 12,21 секунди на хърделистката, стоят непокътнати и така, както е тръгнало, няма изгледи скоро някой дори да си помисли, че може да ги доближи.
30 август 1987 г., Рим. Шумът на стадиона е оглушителен. Костадинова притаява дъх преди най-паметния скок в женската лека атлетика. Публиката е пощуряла, защото малко по-рано Бен Джонсън е спрял хронометрите на 9,83 сек на 100 м - резултат, който година по-късно ще бъде анулиран, а канадецът от ямайски произход заклеймен като лицето на измамата в неравната и несправедлива битка с допинга.
Стефка не трепва. Подобрява с 1 см собственото си най-добро постижение в сектора от 208 см, поставено година по-рано на Националния стадион „Васил Левски“ в София. Хилядите на трибуните на „Стадио Олимпико“ във Вечния град изпадат в екстаз. Тогава никой обаче не подозира, че тези 209 см ще оцелеят 26 години и всеки опит да бъдат догонени във времето ще изглежда далеч-далеч от истината. С изключение на 208-те сантиметра на Бланка Влашич от Загреб 2009, след които кариерата на хърватката тръгна стремглаво надолу.
Традицията в една от най-красивите и атрактивни дисциплини в атлетиката като скока на височина завинаги остава българска. Преди Костадинова световният рекорд се държи от Людмила Андонова (207 см).
Образът на Стефка в историята е символ на победата и съвършенството, а до ден днешен на прага на Олимпийския музей в Лозана не стоят шпайковете на Юсейн Болт, нито трикото на Карл Люис, нито прътът за овчарски скок на Сергей Бубка. Там е поставена летва, върху която са отбелязани нейните 209 см.
Донкова разбива на пух и прах върховия резултат на планетата на 100 м с препятствия на родна земя. Пробягва дистанцията за нечуваните 12,21 секунди на 20 август 1988 г. в Стара Загора. Тази година се навършиха 25 години от онзи неин златен момент. Де факто тя измести от върха във вечната ранглиста на Международната федерация... съотборничката си и най-голяма съперничка на пистата Гинка Загорчева (12,25 сек от 8 август 1987 г. в гръцкия град Драма - б.а.).
Костадинова и Донкова са белите лястовици на световната лека атлетика през 80-те години на миналия век. Тогава гледката към представителките на нежния пол невинаги би ви понесла. Особено ако на старт на 800 м е застанала например авторката на най-стария световен рекорд - Ярмила Кратохвилова. От 1983 г. насам не се е намерила жена, която да е бягала по-бързо от нея. Образът на Кратохвилова е по-скоро стряскащ. Остра мъжка челюст, релеф на мускулатурата, който няма да постигнете дори да спите в залата с тежести, и отблъскващо окосмяване, което явно на нея тогава не Ӝ е правило впечатление.
България е на другия полюс. На 209 см височина в сектора за скок на височина и на 12,21 секунди завинаги пред съперниците на 100 м с препятствия.
И все пак историята е чудесно нещо. Способна е да ни стопли предпразнично сърцата и да ни откъсне за кратко от реалността. Това също е полезно. Особено когато е за кратко.
