Вярно ли е, че има такова поведенческо разстройство, при което човек губи контрол над себе си по еротични причини?
Трудно е да се отговори на този въпрос, смята специалистът по биоетика Нил Леви от института Флори в Австралия, тъй като не е лесно да се различат снижената способност да противостоиш на изкушението и намалелите мотивации към съпротива.
Хората, които твърдят, че не могат да устоят на сексуалния подтик, често заблуждават сами себе си, търсейки удобен предлог, пише The Conversation.
Има два начина да се изясни наистина ли индивидите, които мислят, че не могат да контролират поведението си, страдат в една или друга степен от ограничена дееспособност. Първият е да се съберат колкото се може повече данни за поведението, тоест да се изясни по какъв точно начин се държат хората с ограничена дееспособност, отбелязва Леви. Ние виждаме, че наркоманите са готови да заплатят социална, финансова, физическа и психологическа цена за достъп до наркотика. Те наистина не могат да се съпротивляват на своето желание.
Вторият път е да се възползваме от резултатите на неврологичните изследвания. Наистина в мозъка на наркоманите са открити изменения, засягащи и областите, отговарящи за самоконтрола.
Специалисти от Калифорнийския университет в Лос Анджелис избрали втория метод. Измервайки електрическата активност на повърхността на мозъка, те определили, че пациентите с диагноза „хиперсексуалност“ не реагирали на сексуалните стимули по-убедително, отколкото контролната група. При истинските наркомани всичко е обратното – стимулите, имащи отношение към наркотика, привличат вниманието им много по-силно, отколкото вниманието на хората без зависимост.
Изследователите интерпретирали получените резултати като свидетелство за внушение за сексуална зависимост. С други думи, при сексуално хиперактивните хора не е намалена способността да противостоят на изкушението. Просто на тях им липсва мотивация да се откажат от секса и за да не страдат от морално осъждане (например от страна на своето семейство), те прибягват до защитата на медицината.
Но не бива и да се надценяват резултатите от изследването. Не е открита само една зависимост, те може да са много. Така че Леви предлага да се ограничим с такъв извод: доказано е, че сексуалната зависимост се различава от наркоманията, но това още не означава, че тя не съществува. Необходими са повече факти.
Невролозите вече знаят доста за механизмите на самоконтрол, регулиране на вниманието и управлението на конфликти. Повечето от тези механизми се изучават най-добре с помощта на функционална визуализация на мозъка, а не с електроенцефалография, каквато приложили калифорнийските учени. Преди да се правят изводи, трябва да се проведат изследвания с тези методи.
Впрочем Леви се съмнява, че ще бъдат получени неопровержими доказателства за сексуалната наркомания. Като доказателство той посочва следното съждение.
В голяма степен наркоманията става проблем, тъй като човешкият мозък не е приспособен да обработва фармакологични препарати. При всеки прием на наркотик по изкуствен (разбирай – непредсказуем) начин се възбуждат допаминовите рецептори и мозъкът не е в състояние да даде адекватно значение на получените сигнали, за да определи нивото на възнаграждение.
По аналогичен начин дисфункция на допаминовата система може да се предизвика от хазартните игри – което вече значително се отличава от това как в процеса на еволюция мозъкът се е учил да интерпретира сигналите на допаминовата система. В резултат наркоманите искат наркотика много по-силно, отколкото всъщност им е необходимо.
В случая със секса нещата са по-различни – по време на оргазъм мозъкът ни дава именно удоволствието, заради което е еволюирал. Затова е малко вероятно, че възнаграждението, свързано със секса, може да придобие патологични черти в същата степен, в която до това води употребата на наркотици.
Наистина, това не означава, че не съществува сексуална зависимост. Тя може да стане разстройство на личността, а не на работата на мозъка. Някои хора действително не могат да контролират еротичните си желания дори при отсъствие на свидетелства, че имат ограничена способност за невронен контрол. При тях може да отсъстват навици за самоконтрол по други причини от психологически характер.
Леви призовава да не се свеждат проблемите със самоконтрола към неврологията – понякога патологично поведение се демонстрира от хора с прекрасно функциониращ мозък.
