В деня на на Народните будители Dimitrovgrad.bgvesti.net избра да ви срещне със съвременен техен представител.

Димитровградчанинът Живко Русев е преподавател по български език и литература. Главен учител в СОУ „Любен Каравелов” – Димитровград.

Дългогодишен журналист в различни регионални и национални издания. Пред екипа ни той сподели свой мисли за 1 ноември и съвременните будители.

-Какво лично Вие влагате в понятието будител?

- Аз съм редови български учител и макар да съм имам страст към словото, ми е чужда патетиката. Министър Стоян Омарчевски се е постарал да обобщи понятието, да му вдъхне душа.

Няма да го цитирам изцяло, за да не се разпростирам, но ето най-важното според мен: „Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот...” Днес живеем в един доста по-отворен свят, в сравнение с 1922 година, но помоему смисълът си остава същият.

- Има ли България будители днес?

- Определено. Това са хората на духа. Онези, които не са се превили под смазващия диктат на битовизмите. Всички по някакъв начин преживяваме. Всеки осмисля сам дали да даде приоритет на „културата”, или на „бахура”, по-образно казано. Всеки един от нас познава такива хора, които могат достойно да се нарекат будители.

-Кои са будителите за младото поколение - учениците, освен тези, които срещат в часовете по история и литература?

- Неведнъж съм изказвал становището си, че в България има поне две изгубени поколения. Двайсетинагодишните през 1989 г. днес вече са родители на абитуриенти. И онези, които почти четвъртвековният нашенски хаос е смазал, и не са се формирали като личности, са родили и отгледали още едно изгубено поколение. Рецепти за личности няма, естествено.

Много са факторите, които превръщат младите хора в жертви на хаоса. И в този порядък на разсъждения освен учителите всеки, който съумее да намали броя на жертвите, може да бъде наречен будител. В никакъв случай не идеализирам миналото, както и не оплювам настоящето, но действителността е просто такава, почти вазовска: „Днес разчетът владей, не духът”.

А „разчетът” води след себе си, поне според днешния ден, целенасочени действия за тотално изпростачване. Това е страшното. И будител може да бъде всеки един от нас, стига да сме припознали и осмислили личността у себе си и да намерим начин да подскажем на младия човек как да се стреми да се превърне в личност.

- Не се ли преекспонира празника в днешно време?

- Наскоро представях поетическия сборник „Песен наум” в Градска библиотека „Пеньо Пенев”. И по повод едно от стихотворенията на Ангел Ников за Христо Ботев употребих едно такова определение: „Когато народът мълчи – започват да вият сирените!” Такива празници би следвало според мен да бъдат у всеки един от нас.

Иначе – дали ще го наречем преекспониране, опити на специалисти по изкуствен ентусиазъм, опошляване ако щеш, разликата в смисъла няма да е голяма.

- Пожелайте нещо на колегите си и всички хора, свързани с празника

- Като млад учител Петко Рачов Славейков се цанява за „даскал” в едно тревненско село. Поисква „повик” от 1000 гроша за цялата година. Реакцията на селските чорбаджии е следната: „Чи многу искаш! Ний за цяло ляту плащаме гуйдарю да ни пасе гуед’та и па ни му давами повик от двестя гроше, ем дяй-то да си гуйдар, а дя-й си даскал: гуйдарю цял ден ходи да си пиче по слънциту, тича подир гуед’та, дъжд гу иди понякуга, а ти жа идиш у килията на сянка, няма дъжд, няма вятър....Колку жа ни земиш ти нам за зимата, а то лятус когу жа учиш?...”

Това е. Чорбаджии винаги ще има. Но „даскалите” са по-необходими. Преди всичко за младите хора. А нали те са нашето бъдеще? Успеем ли да съхраним бъдещето, съхранили сме и себе си.

Таня Вълчева