Да избираш политици с мишката пред компютъра не е като да пазаруваш по интернет. Дори не би трябвало да е като да си отваряш пощата или профила в социалното пространство. Това може да е много, много по-лесно. И колкото повече се работи в тази област, толкова по-сигурни можем да бъдем, че корупцията по време на избори ще е ограничена.

Но това означава неконтролируем избирателен процес! Хаос на електронни бюлетини! А и също и пренасочване на инструментите за агитация!

Добре дошли!

Струва ми се, че рано или късно гласуването по интернет ще стане факт – като плащането по банка, преброяването, та и запознанствата. В това отношение нашите политици са много, много изостанали. Любимата им тема са досиетата, доносите и компроматите. Вместо да обърнат внимание на своя електорат онлайн. Вярно, там е пълно с независими хора, които вече проявяват зависимост към злобни коментари по адрес на всички управляващи и опозиция.

За съжаление на партиите, поколението, което израстна без досиета, вече е зряло, създало семейство, крепящо на гърба си бизнеса или в една част емигрирало. То няма нужда от полит-агитация, дребни заяждания и стимулиране с партийни речи, а от свобода – на избора, на общуването и на бъдещето.

Статистиката – услужливата слугиня на фактите – уточнява, че над два милиона българи ползват фейсбук. Дори овчарят на полето може да се похвали с достъп до мрежата. И понеже ние българите винаги имаме по-особено отношение към глобализация и прогрес, ми идва да кажа, че не просто пристъпихме в интернет-пространството, а буквално скочихме в него. Не само за да работим, да се срещаме и забавляваме там, а и за да търсим нов и по-съвършен свят, защото някой без да ни пита посегна на реалността ни с: „Това е мое, останалото – ваше.”

Повече от две десетилетия процентът на негласуващите, ядосаните и кандидатите за еднопосочен билет на Терминали 1 и 2 расте. По време на избори изпаднали в цайтнот партии хвърлят мрежите си върху тях. От време на време улавят група ентусиасти, консервирали своята наивност. Но скоро след това се оказва, че разопакован от плакатите с обещания, електоратът изнемогва. И започва да се оплаква, защото е безсилен да промени статуквото.

Гласуването по интернет води със себе си въпроса трябва ли всички българи да са регистрирани потребители? Както и ще може ли да се осигури достъп до мрежата на социално слабите?

Разходите, които всяка една политическа партия бълва за агитация и реклама, спокойно могат да бъдат редуцирани с цел компетентност на своя електорат. Това е първото, което се сещам. А съм сигурен, че начините за решаване на всички въпроси са много повече. Става дума за воля това да се случи. Налице са предпоставки, говорещи в полза от този тип гласуване. Англия, Ирландия, Швеция, Франция – тези страни въведоха със закон интернет гласуването. Ще кажете – нашата демокрация не е дорасла за подобна стъпка. Бих репликирал, че когато утре решите да напускате България, именно към тези държави вероятно ще се насочите. Мислите ли се за недорасъл? А и освен това повечето Западни страни акумулират потенциал, който не може да си намери място по нашите ширини.

Нашият компютър се превърна в нашия паспорт. Той е и електронния ни подпис, пощенската ни кутия, тефтерчето ни, билетът ни за чужбина. А защо не и урната. Щом човек може да прехвърля пет лева от Каварна до Петрич с помощта на съответната регистрация и кликване, защо да не поставя депутати в парламента по същия начин, да избира президент и да праща избраните в Европарламента? Банката е една от най-солидните институции у нас, наред с Парламента.

Всъщност, от чисто човешка гледна точка, ние не сме за пет лева, нито за десет. По-скоро ценностите ни се крепят около желанието да подредим бъдещето си по правилния начин в България. Твърде много жертви дадохме в стремежа си да експериментират върху ни. Възможността да избираме не управляващи, а хора, които да ни ръководят, по интернет, би накарало политическата система у нас да погледна на електората си като на човешки същества, с които заедно живее, работи и споделя общо небе. „Партийните бюра” ще станат по-раздвижени, а лидерите – ще им се наложи да напуснат дебелите стени на своите институции и вместо кебапчета и кюфтета, да раздават книги за обучения и техника.

Би било и по-евтино.